Героят на историческата победа отпреди три години ще се изправи отново срещу нея сега в Удине: „Италия е напреднала. Искам да се изправя отново срещу „Ол Блекс“

Той беше там преди три години. Беше на терена, на трибуните, у дома и дори пред екрана. В родния си град Флоренция Николо Каноне беше навсякъде – най-невярващият и най-развълнуваният от всички при финалния съдийски сигнал на онова историческо 28:27, което австралийците все още не са забравили. И което утре в Удине – първият от трите тестови мача, които очакват „азурите“: в събота, 15 ноември, е Южна Африка, а в събота, 22 ноември – Чили – те ще искат веднага да отмъстят.

Николо, нека започнем оттам, от 12 ноември 2022 г. Какво си спомняш?

„Всичко, спомням си всичко. Че се чувствах ужасно преди мача, но от онова ужасно чувство, което е почти хубаво, защото за първи път играех у дома, на стадион „Франки“ имаше трилион приятели и роднини. А на терена беше и брат ми Лоренцо, което дори и в сънищата си не бих си представил… Това са емоции, които само този спорт може да ти даде“.

Помисли ли си за това в навечерието на мача Италия – Австралия?

„Разбира се, отворих телефона си, за да си прегледам отново снимките от това постижение. Всъщност мисля за това постоянно, освен това на фона на смартфона ми са знаменосците с лилията на Флоренция, които видях онзи ден“.

Преди да се занимава с ръгби, девет години е играл футбол като вратар. После е преминал през юношеските отбори, Академията, „Петрарка“ и накрая, от 2018 г., е в Тревизо. След успеха във Флоренция казал ли си си някога „успях“?

„Никога. Със сигурност този успех беше важен етап в кариерата ми, но целта ми е много, много по-висока“.

Цикълът на селекционера Кесада е стигнал до средата, когато остават около 700 дни до Световното първенство. Италия под негово ръководство вече ли е придобила форма?

„Още от самото начало. Той винаги е бил много ясен с нас – трябва да изявим нашата италианска същност и страст, да бъдем вдъхновение за децата и не само за тях. Така успяхме бързо да създадем нашата идентичност. Сега се чувстваме много добре, с нетърпение очаквахме да се съберем и да покажем на какво сме способни, като започнем от Австралия. Трябва да успеем да ограничим тяхната динамика и индивидуалните им качества“.

През последните дни покани на лагера и своя приятел, селекционера Хулио Веласко…

„Беше много мотивираща среща, бих могъл да го слушам с часове, без да се разсейвам. Имаше време и за няколко въпроса и го попитах как се тренират волейболистите, както и други неща, които обаче остават между нас“.

Обикновено се развълнува при националния химн. Колко от тези сълзи се дължат на възпитанието, получено от първия му треньор, „Чафо“ Геларди, и колко – на едно юношество, затруднено и от раздялата на родителите му?

„Със сигурност всеки път това е смесица от емоции. Раздялата беше много тежък момент, който ми помогна да порасна и заздрави още повече връзката ми с брат ми, но ако не бяха баба и дядо, щеше да е много по-лошо. Освен това обичам родителите си до лудост и не съм в конфликт с никого. Късметът е искал по същото време да срещна „Чиафо“ – треньора, който сред сълзи и удари с глава в стената ми е оставил най-голямо емоционално въздействие“.

Запечатал ли си нещо чрез татуировките?

„Да, с надпис на хълбока. Общо имам единадесет, тези в стил маори си направих в Нова Зеландия, други – в една хижа на остров Самоа, където са били и братята Туилаги. Но преди всичко си татуирах три цитата от „Циклонът“ на Леонардо Пиерачони: „The rhythm is magic“, „feel it in your soul“ и „Dos los ramatos! Tappamis!“.

Това е голяма страст и на друг флорентински спортист – щангистът Леонардо Фабри. Познавате ли се?

„Не лично, но сме си писали няколко пъти, за да си разменяме комплименти. Смятам го за повод за гордост за Флоренция и Италия, много бих искал да се срещна с него, може би пред една хубава „фиорентина““.

Барбекютата са друга негова голяма страст. Заедно с ловът.

„А за брат ми – риболовът. Когато се връщаме във Флоренция, прекарваме цялото си време сред природата, с приятели и семейството. Такива сме ние, всеки повод е добър. Но не и в Тревизо – там съм съсредоточен на сто процента върху ръгбито, а и ако отида в гората, накрая ще се изгубя…“.

Между вас двамата, Лоренцо ли е предопределеният?

„Бих казал, че да: той дебютира в националния отбор преди мен, след като беше играл само една година в Екселенца. По-скоро той винаги е бил по-атлетичен от мен, аз в началото бях малко по-дебел.“

Първият обаче, който беше избран за един от четиримата капитани на „азурите“, беше ти.

„Благодарен съм за доверието на селекционера и съотборниците си, надявам се скоро да заема тази роля. Когато погледна назад, си спомням, че не бях повикан за мача срещу Намибия на последното световно първенство – това със сигурност беше най-трудният момент, на който успях да реагирам, като в крайна сметка поведех отбора в последното турне в Южна Африка. А амбицията ми все още е голяма“.

Наскоро Италия победи Южна Африка и Австралия. Ще успее ли рано или късно да победи „Ол Блекс“?

„Това би било мечта. Аз съм заклет фен на Нова Зеландия отпреди няколко години – тази с Сони Бил Уилямс и Броди Реталик – и бих искал да се изправя срещу тях отново“.