Татанка разказва за живота си между резервните скамейки, внуците и носталгията. От дебюта му на „Сан Сиро“ срещу „Интер“ до съжалението за националния отбор: „Вижте кой играе там днес, поне един приятелски мач си заслужавах“
На Дарио Хюбнер му бяха достатъчни две неща, за да бъде щастлив: семейството и топката. „Понякога трябва да правя като Дарио Хюбнер“, пее Калкута в песен, посветена на него, защото „Татанка“, или „Бизонът“, както всички го наричаха, през 2001 г. стигна дотам, че да откаже на Висшата лига и на милионен договор, само за да остане близо до съпругата и децата си. „Това щеше да промени живота ми, но се чувствах добре в Романя и не исках да разбърквам семейството си“, разказва той. Така избра Пиаченца – отбора, най-близък до дома му в Крема. Именно там, на 35 години, той стана голмайстор на Серия А за сезон 2001–02 заедно с Давид Трезеге, постигайки рекорд, който и до днес споделя само с Игор Проти: да бъде най-добрият голмайстор във всички италиански професионални дивизии. Днес живее както и тогава: с внуците си, сред горите, където събира гъби, и на резервната скамейка на „Зета Милано“.
Как ви се струва животът като треньор?
„Забавлявам се. Играем във Втора категория и с момчетата, с които работя, не се натоварвам особено. Дори не знам дали бих бил способен да тренирам отбор от най-високото ниво. Виждам се по-скоро като помощник-треньор“.
На кого би искал да бъдеш помощник?
„Харесва ми „Интер“ на Чиву, но мисля, че би било хубаво да работя и с Гасперини или Алегри, който има свой собствен стил на трениране. В италианския футбол има добри треньори, затова го следя много. Гледам и Серия Б, и Серия С… понякога са по-малко скучни от Серия А“.
Тази година беше отбелязан негативният рекорд за най-малко отбелязани голове в един кръг…
„Отборите разбраха, че точките имат значение още от самото начало. Преди в първите кръгове мачовете завършваха 3:1, 4:2, а после тези изгубени точки през октомври ги плащаше през май. Сега се обръща повече внимание на защитата и малките отбори играят, без да рискуват: ако не спечелиш, поне не губиш. Проблемът е по-скоро свързан с играта… понякога виждам прекалено много пасове: 15 паса, за да се пресече половината на терена, а после в последните три минути, когато губиш с един гол, дълги подавания, сякаш мачът никога няма да свърши. Това не ми харесва“.
Не мислите ли, че липсват именно голмайсторите?
„Трябва да възстановим нивото от 90-те години: в Серия А имаше феномени, но и в Серия Б имаше изключително силни нападатели: Пачи в Лучезе, „Кобрата“ Товалиери, Марула в Козенца… Където и да отидеш, намираше нападател, който можеше да играе в Серия А, но там имаше феномени и място не можеше да си намериш. Днес чистият централен нападател, този, който просто вкарва голове, бавно изчезва“.
Имахме такъв, но той замина за Арабия.
„Ретеги направи избор в живота си, който аз никога не бих направил. По-добре 4 милиона за десет години в Италия, отколкото 20 за две в Арабия, особено на 26 години“.
А Модрич дойде в нашето първенство на 40 години…
„Лука е впечатляващ. Той ни показва, че не всичко трябва да е свързано с физиката и спринта. Не пробягва 100 метра за 10 секунди, но мислено е 100 пъти по-добър от всеки друг, защото вече знае какво да направи, когато получи топката. Аз съм играл с Пирло: той не беше светкавица, но умствено реагираше с една секунда по-рано от останалите“.
Къде би играл Дарио Хюбнер днес?
„Като симпатизант бих казал Интер, там бих се чувствал добре. В определен момент от кариерата ми дори бях близо до това: беше лятото на ’95, годината на пристигането на Морати. Аз играех в Чезена и ме искаха като трети нападател. Идеята беше Марко Делвекио да премине от Венеция в Чезена, а аз да отида в Милано. Но „Рома“ се намеси в преговорите и Делвекио избра „джалоросите“. Така аз останах в Чезена, той отиде в Рим, а „Интер“ в крайна сметка взе Бранка. И днес, както и тогава, би ми било трудно да си намеря място: в йерархията щях да съм зад Пио Еспозито (усмихва се, бел. ред.)“.
Именно срещу Интер се състоя дебютът му в Серия А.
„В нощта преди мача (31 август 1997 г.) в полунощ, в стаята си, включих телевизора: инцидентът с лейди Даяна. Останах залепен за телевизора до три часа сутринта. На следващия ден бях спокоен, почти не осъзнавах какво се случва: на 20 години играех в Първа категория, на 35 бях в Серия А. Работих много, без подаръци и без агенти, които да ми помогнат да прескоча пет категории. Влязох на „Сан Сиро“ в 1:30, пред 85 000 души, и отбелязах 1:0. На терена не осъзнавах какво се случва; след душа, преди да се кача в автобуса, запалих цигара и си казах: „Браво, Дарио, след 15 години отбеляза гол в Серия А“. Всъщност това, което направи вечерта ми по-малко запомняща се, беше дубълът на Рекоба. По негова вина загубихме с 2:1. Всеки път, когато го видя, за да го подразня, му казвам: „За десет години в „Интер“ си изиграл три мача, единият от които срещу мен. Не можеше ли просто да си седиш на пейката?“
Същият мач, в който дебютира Роналдо „Феноменът“…
„Познавал съм много силни играчи, бих казал най-добрите за всички времена, но само един феномен: Роналдо. Само веднъж за 90 минути се опитах да го пресирам: видях, че не е овладял добре топката и се опитах да му я отнема. Щом мръднах крака си, той вече беше метър и половина напред. Не мога да обясня колко беше силен, но и като човек беше невероятен. След мача ми даде фланелката си и аз го помолих да си направим снимка. Между другото… Мога ли да разкажа една история?“
Роналдо – феномен. Веднъж се опитах да го пресирам: той не беше овладял добре топката, веднага щом мръднах крака си, за да му я отнема, той вече беше метър и половина напред
Дарио Хъбнер
Моля.
„Бреша – Милан: в подлеза пристига Паоло Малдини. „Дарио, би ли ми дал, моля те, фланелката си?“ Мислех, че се шегува. В края на първото полувреме той беше там и ме чакаше. Може би я е подарил на някой приятел (смее се – бел. ред.), но ако Малдини ти поиска фланелката, това се равнява на хеттрик в Серия А. Трябва да призная, че преди великите играчи аз съм познавал велики хора: Ферара, Монтеро, Зидан, Малдини, Костакурта, Баджо… скромни хора, „с крака на земята“. Тогава всеки, който се държеше зле, веднага биваше поставян на място от големите в съблекалнята. Никой не смееше да се надува“.
Вие някога сте поставяли някого на място?
„Амброзини, по времето на Чезена. Винаги го „наказвах“. Аз бях на 25 години, той – на 19, идваше с първия отбор от Болчи. С главата си беше феномен, но когато риташе… скандално (смее се, бел. ред.). В тренировъчните мачове ме караше да губя, затова му давах няколко „урока“.
А кой ви е „накарал“ вас?
„Не бих казал, че е било упрек, но тактически с Баджо изобщо не се сработвахме. Беше и късмет, и нещастие да играя с него: той искаше нападател, който да играе с гръб към вратата, а аз обичах да пробивам в дълбочина. Така Лука Тони дойде на моето място. Отвъд това обаче Роберто е изключителен, скромен човек. Ние бяхме „Бреша“ на работниците, и когато той дойде – човек, когото до ден преди това виждаше само по телевизията – беше впечатляващо. Имаше необикновена скромност и се вписа в групата, сякаш беше там от десет години. Да си до него беше като да тренираш редом с идола си: внушаваше ти респект, страхуваше се да не сгрешиш нещо, но те учеше, без да говори“.
Този „Бреша“ беше „Бреша“ на Карло Мацоне…
„Карлетто беше уникален. Даваше ти всичко, от което се нуждаеше, но в замяна винаги изискваше едно нещо: максимум на терена. Веднъж трябваше да отидем в Перуджа за мач и клубът искаше да тръгнем в петък с автобус, да пренощуваме в Чезена и после да потеглим отново. Аз, Калори, Баджо и Бисоли попитахме: „ Не можем ли да летим със самолет в събота сутринта?“. Карло отиде при Кориони и му предложи това. В края на тренировката влезе в съблекалнята и ни каза: „Момчета, край на автобудите, в събота летим. Но запомнете: аз ви давам този бонус, но в неделя искам да видя единадесет лъва на терена“. Завършихме 2:2, но за щастие аз вкарах два гола“.
Националният отбор е ли съжаление за теб?
„В началото щях да отговоря „не“, защото пред мен имаше играчи като Баджо, Инзаги, Виери, Тоти. Ще взема Монтела за пример: човек, който всяка година вкарваше 15–20 гола в Серия А, а в националния отбор играеше много малко. Днес обаче казвам: поне един приятелски мач можеха да ми позволят да изиграя… Надявах се Трапатони да ме повика, когато Виери се контузи, но нищо. Съжалявам, защото през последните 10 години съм виждал играчи с 5–6 мача за националния отбор, а някои дори бяха повикани, преди да дебютират в Серия А, като Заниоло. През 90-те години, ако нямаше 200 мача в Серия А, дори не те вземаха в националния отбор. А тогава проблемът беше да се избере дали да играе Тоти или Дел Пиеро… Днес трябва да натурализираме нападатели, защото вече нямаме такива”.
Отговорност на младежките сектори?
„Да. Спомням си Чезена: 25 играчи от Романя и Марке в състава. В Бреша имаше играчи от Бреша, Ломбардия, Милано. Имахме много силни италианци. Всяка година от „Примавера“ излизаха 5–6 готови момчета: вратари, защитници, полузащитници, нападатели. Днес в юношеските отбори от Серия А има прекалено много чужденци. А после се чудим защо не печелим Европейски първенства или Световни първенства: това е абсурд. Италия губи дори вратарите си: имаме Доннарума, а след него? Някога имаше Перуци, Буфон, Толдо… имахме най-силните в света“.
От нападението идват много радости и надежди за бъдещето на „азурите“.
„Пио Еспозито е много силен, но е млад. Нападател можеш наистина да оцениш едва на 25 години. Трябва да порасне, да се усъвършенства през тези пет години. Спомням си много добре Кутроне: през септември трябваше да бъде централен нападател на Италия, а през януари вече никой не го споменаваше. По мое време Паоло Малдини, на 18 години, вече имаше два сезона като титуляр и се казваше: „Той е добър играч“. Младежът трябва да играе и да прави грешки. Камарда? Надявам се да играе много в Лече, защото иначе е безполезно. На тази възраст трябва да се закаляваш. Аз бих отишъл в Серия Б: 38 мача, срещу защитници, които те удрят, изграждаш физика и вкарваш голове, после се изкачваш. В Серия А с 20 минути не доказваш нищо. Трябва да следва пътя на Пио: първо да мине през школата, после да направи скока“.
Невъзможно е на този етап да не го попитам за Световното първенство…
„Оптимист съм, защото Гатузо притежава специалния дар да накара играчите да обичат екипа – елементът, който най-много липсваше досега. През последните години видях твърде много повикани играчи да се прибират у дома заради „малки проблеми“. Ако Трапатони ме беше повикал с изгладена фланелка, пак щях да играя, а после щях да стоя на резервната скамейка един месец. Националният отбор си е национален отбор“.
