Бившият полузащитник разказва за живота си на терена и извън него. „Матео се бореше много, за мен той остава пример. Най-големите радости бяха в Лацио, разочарован съм от това как завърши всичко“

Отвън много често се създава впечатлението, че футболът е един отделен свят. Златен, съвършен, свободен от всичко. Дори от болката. Дори ако един футболист винаги е водил спокоен живот, никога не е прекалявал, той се възприема като привилегирован, принадлежащ към друго измерение в сравнение с „нормалните“ хора. Но после има трагедии, които връщат всички на земята. Това се случи с Диего Фузер, бивш полузащитник на Торино, Милан, Фиорентина, Лацио, Парма и Рома с над 400 мача в Серия А. Той никога не е бил суперзвезда, нито човек за корици на списания — въпреки че като млад някои го наричаха „бунтар“ — а през 2015 г. преживя най-голямата болка за един баща: синът му Матео почина на 16 години след продължително заболяване. „Това промени живота ми, разрушавайки го завинаги. Това е нещо, което те бележи отвътре, трудно за обяснение. Опитваш се да го приемеш, но търсиш отговори, които не съществуват“.

Диего Фузер, да започнем отначало. Вие се докосвате до големия футбол, като играете в юношеските отбори на Торино и сте фен на Юве. Хубав парадокс. Вината на баща ви ли е?

„Да, той ме водеше на стадиона. До юношеските отбори ходех всяка неделя, после спрях. Моят идол беше Тардели, харесвах го до лудост заради това как се държеше на терена“.

След това с времето стана фен на Торино?

„Да, още от „Примавера“. В крайна сметка, когато играеш срещу Юве, осъзнаваш много неща и вече не можеш да я подкрепяш“.

През 1989 г. те взе Милан. Първо със Саки, а после с Капело, съжаляваш ли за нещо?

„Първата година може би не бях на нужното ниво. Втората обаче, след преотстъпването ми във Фиорентина, се върнах в Милано убеден, че мога да се докажа. Капело обаче на лагера изпробва Гулит като десен крило и това проработи, така че Рууд игра почти цялата година. А през юни поисках да си тръгна“.

Зоф ли те искаше в Лацио?

„Затова избрах „бианкочелестите“. Бяха четири прекрасни години, имах честта да нося капитанската лента и да вдигам трофеи. Жалко за това как свърши…“.

Очаквахте ли различно отношение?

„След всички успехи, които постигнахме, да, мисля, че го заслужавах. Бях освободен, сякаш бях един от многото. Да кажем, че предложението дойде от човек, който не беше треньор, но се държеше така, сякаш беше“.

На кого се отнасяте?

„Не е тайна, че Манчини имаше голяма власт в онова Лацио. Ериксон много го слушаше. Изгониха мен, Синьори и други. Имаха други планове“.

Говорили ли сте някога със шведа?

„Каза ми, че ако в Парма ми дават повече пари, трябва да отида. Лацио не направи нищо, за да ме задържи“.

След това, три години по-късно, реши да се върне в Рим, но за да играе за „джалоросите“. Как се случи това?

„Преди мача Рома – Парма, последният в шампионата, Капело дойде при мен по време на загрявката и ме попита дали следващата година ще отида да играя за тях. Аз веднага казах „да“. След това, няколко седмици по-късно, уреждахме всичко“.

Голям удар за феновете на Лацио…

„Повтарям, не очаквах такова отношение. Свързан съм с „бианкочелестите“, заедно преживяхме прекрасни сезони и никога не бих отишъл директно в Рома. Но бях играл три сезона в Парма, не си представях, че ще предизвикам толкова много негативни реакции. Често феновете не разбират, че за нас това е работа. Уважавам и разбирам страстта, но смятам, че от време на време е нужно малко уважение към този, който ти е дал всичко. Представи си, че Лацио никога не ме е канил на „Олимпико“…“.

Имаш ли някакви съжаления?

„Свързани с моите решения – не. Имам едно съжаление за националния отбор: това, че не бях повикан за Евро 2000, ме нарани“.

На скамейката на националния отбор седеше Зоф. Би било перфектното затваряне на кръга…

„Бях играл във всички мачове от квалификациите, както с Малдини две години по-рано. Но с Зоф отношенията бяха различни. Бях контузен, но се възстановявах и му го казах, но той все пак реши да не ме вземе. Това е рана, която никога не зарасна напълно“.

Говореше за Рома, там нещата се развиха много по-зле, отколкото се очакваше. Защо?

„ Първият сезон беше много положителен. Бяхме на косъм от втория пореден титла и играхме в Шампионската лига. Следващият сезон, обаче, имаше някои недоразумения с клуба. Играех малко, но вече бях с мислите си другаде. Започвах да имам проблеми, по-големи от футбола“.

По това време ли разбрахте за болестта на Матео?

„ Да, бягах от тренировките, за да тичам при сина си. Излизах и прекарвах вечерта в болницата с жена ми. Борехме се много. И Матео се бореше. За съжаление, има обстоятелства, при които никой не може да направи нищо“.

Това беше трагедия, която разтърси света на футбола. Минаха 14 години, в какво ви промени това?

„ В много неща, повярвайте ми. Това беше събитие, което обърна живота ни с главата надолу, опустошавайки го завинаги. Оставя следа в теб, трудно е да се обясни. Опитваш се да го приемеш, но търсиш отговори, които не съществуват. Не мисля, че има по-голяма болка от загубата на дете. Нищо вече не е както преди. В същото време обаче неговият пример ми даде много сила, живеем за него всеки ден“.