Бившият бразилски централен защитник, играл както за Интер, така и за Атлетико: „Симеоне излъчваше амбиция и борбеност, Манчини беше джентълмен, а Де Боер не беше разбран. Лучано, от друга страна, живееше в страх, че ще говорят лошо за него, не обича хора с различни от неговите мнения. Имахме разногласия по въпроси на терена и оттогава…“

Жоао Миранда надмина очакванията. На 10 години, докато майка му изтриваше сълзите си на погребението на първия си син, Жоао привлече вниманието ѝ. „Обещавам ти, че ще стана футболист. Ще почета паметта на брат ми.“ Обещанието беше спазено. Миранда беше един от най-силните централни защитници на своето поколение, шампион в Лига Европа през 2012 г. с Атлетико и финалист в Шампионската лига през 2014 г., когато „кабезазото“ на Серхио Рамос му отне от ръцете вече спечелена купа. „При статичните положения бяхме най-добрите. Той вкара точно с глава, в 93-тата минута…“. 41-годишният Миранда отговаря от Сао Пауло, за да ни разкаже за своя Атлетико-Интер. Четири години в Мадрид с пет трофея, същото количество в Милано, но без да спечели нито един. „Още едно голямо съжаление“.

Миранда, все още живееш с футбола?

„Разбира се, но без носталгия. Спрях на 38 години без съжаления. Спечелих с Сан Пауло, с Атлетико и бях капитан на Бразилия на Световното първенство през 2018 г. Бих искал да опитам да бъда агент. За останалото, следя децата си: и двамата играят футбол. По-големият, Жоао Витор, е в Словакия. И играе като централен защитник като баща си“ .

Каква двойка бяха Миранда и Годин?

„Ненадмината. Ще бъда честен: по онова време нямаше никой като нас. Нито Рамос и Варане в Реал, нито BBC на Юве. Поотделно може би да, но заедно бяхме много силни. Бяхме първите войници на Симеоне, и дори ми е смешно да ме наричат така…“.

Защо?

„Ако не бях станал футболист, щях да се запиша в армията. С нас отзад, обаче, никой не минаваше.“

Как стигна до Мадрид?

„Бях титуляр в Сан Пауло, който допускаше малко голове. Търсеха ме и Лацио, и Милан, но Атлетико дойде с проект и подписах шест месеца по-рано“.

Какъв беше първият Симеоне?

„Такъв, какъвто го виждате сега. Човек, който ни събираше в средата на терена с речите си: „Ако си най-добрият на терена, не ми пука дали губиш“. Въпреки че, когато излизахме поразени, беше драма. Беше като да сме се сбогували с близък човек на погребение. Той ни предаде жажда за победа и борбеност“.

Един спомен за начина му на поведение?

„Помня как стоеше на пейката: винаги облечен в черно, изпълнен с адреналин, темпераментен. На терена е един човек, извън него – друг. Когато го срещахме из Мадрид, например на вечеря, той ни прегръщаше и се шегуваше с всички, но по време на тренировката ни измъчваше. Час и половина интензивност. И трябваше да дадеш 100%, иначе те изяждаше“.

Кой е по-силен – неговият Атлетико или днешният?

„От техническа гледна точка – днешният. Ние изградихме Атлетико. Аз, Годин, Куртоа, Хуанфран, Фалкао, Диего Коста. Днешният отбор надхвърля дори понятията за борбеност и жажда за победа. Харесвам Распадори, например: такъв техничен играч може да допринесе нещо към атаката. Той може да бъде допълнителното оръжие на Симеоне днес“.

„Чоло“ винаги е имал репутацията на „затварящ“. Вие, като защитник и стълб на вашия Атлетико, какво бихте отговорили?

„Да погледнем отвъд и да разгледаме мачовете. Казаха ни всякакви неща през годините. Но това, което има значение, са петте трофея, спечелени заедно с него, от Ла Лига до Лига Европа“.

Сега да поговорим за Интер.

„Когато пристигнах през 2015 г., един от асистентите на Манчини ми каза, че трябва да се подобря значително в защитата. Останах малко учуден, все пак бях постигнал нещо… но той беше прав. Серия А ме доразви.“

През 2018 г. каза: „Аз съм най-добрият защитник в Серия А“. Потвърждаваш ли?

„Разбира се, бях. Моята история говори сама за себе си.“

Би ли играл както в Интер, така и в днешния Атлетико?

„Да. Най-добрият Миранда би бил титуляр и в двата клуба. „Нерадзурите“ имат три много силни централни защитници, но моят любимец е Бастони: бърз, техничен. Прилича на мен“.

В Интер би могъл ли да даде повече?

„Зависи от гледната точка, но като цяло мисля, че да. При Манчини, Де Боер и Пиоли бях титуляр, после дойде Спалети. Човек, който наложи страха“.

В какъв смисъл, страха?

„Като треньор няма какво да се каже: победител. Върна Интер в Шампионската лига и положи основите за бъдещето, но като човек… нека не говорим. Най-лошият треньор, който съм имал в Италия в това отношение. Манчини беше джентълмен, Де Боер не беше разбран. Но Спалети живееше в ужас, че някой ще говори лошо за него. Ако обърнете внимание, малцина са футболистите, които са имали добри отношения с него“.

В какво не се разбирахте?

„Скарахме се заради въпроси, свързани с играта. Той не обича тези, които му се противопоставят и имат различно мнение. След този спор, който се случи през последната ми година в Интер, започнах да играя все по-рядко. Той ме пускаше в състава веднъж на всеки два мача. Така е трудно да влезеш във форма, особено ако играеш само важните мачове“.

През 2019 г. той отне капитанската лента на Икарди. Частично и заради изявленията на Ванда.

„Лични неща. Той е такъв: не мисля, че мисли изцяло за отбора. Когато те вземе на мушка, е свършено. Въпреки това, независимо от това, което казваше Ванда, Мауро винаги се е държал професионално с нас. И колко голове вкарваше…“.

Какво съжаление носи със себе си като бивш играч на Интер?

„Че не спечелих трофей“.

Коментар за Лаутаро? Срещна го през последната си година в „нерадзурите“, преди да се върне в Бразилия.

„Един от петте най-добри нападатели в света. Има сила, техника и качества. Може да вкара гол във всеки един момент“.

Как ще завърши мачът Атлетико – Интер?

„Бих казал, че ще завърши наравно. Към Атлетико изпитвам малко повече симпатия, но в Италия прекарах чудесно. Четири вълшебни години“.