Бившият вратар разказва: „Бях болен, клубът прикри случая. В Дженоа имаше най-лошият треньор, когото съм виждал – той ни унижаваше и мразеше италианците. Рискувах да умра, спаси ме божествена намеса“

Федерико Маркети винаги се е водил от вярата. Между гредите, както и в изборите си в живота. Падна, възстанови се, падна отново и пак се изправи. Днес е щастлив, осъзнаващ изминатия път. „Не съжалявам за нищо, разбира се, онези преговори с Милан… бих искал да играя в голям отбор“. Но бившият вратар не е от хората, които гледат назад. Той победи депресията, мрака и страха да не види повече светлина. И там се намеси вярата, която беше от основно значение, за да излезе от това състояние и да отблъсне всеки призрак. „Бях се изгубил, дори не можех повече да се хвърлям.“

Федерико Маркети, нека започнем оттук. Вярата винаги е била част от живота Ви.

„Мога да Ви дам много примери, в които тя ме е спасила, но искам да Ви цитирам един. Когато бях на двайсет години, бях в колата с двама съотборници и един тир нахлу в нашата лента. Видях смъртта в очите. После се появи нещо като светкавица и се спасихме… Беше божествена намеса. Бяхме сред пламъците, но невредими“.

Десет години по-късно обаче Вие трябваше да се справите с труден период. И там ли вярата беше важна, за да го преодолеете?

„Фундаментална, разбира се. Бях депресиран, не се срамувам да го кажа. Бях се изгубил, дори не можех повече да се хвърлям между гредите“.

Вярно ли е, че отказа да излезеш на терена?

„Чувствах се зле, не бях в подходящо психическо състояние, за да изляза на терена. Казах го на треньора на вратарите. „Не се чувствам добре“. Не ме разбраха. Играех в Лацио и клубът прикри всичко: съобщиха само, че съм контузен. Всъщност имах нужда от подкрепа, а не да ме оставят сам. Депресията е болест, трябва да се лекува сериозно“.

Да започнем от Каляри. Отношенията с Челино бяха сложни…

„Бях подложен на прикрит тормоз. Тренирах с първия отбор, но никога не ме викаха. Върнах се от Световното първенство в Южна Африка, където дори изиграх два мача, и ми беше приписана вината, че съм казал, че бих искал да играя в Шампионската лига. Това е всичко. Оттам започна една безкрайна война. Представи си, че в съда се явих с лилав костюм, за да изнервя Челино: очите му се изпулиха.“

Имало ли е преговори през онова лято? Все пак той беше вратар на италианския национален отбор.

„Мнозина ме искаха, да. По време на Световното първенство имаше разговори със Сампдория, после с Рома и Милан. Алегри, с когото имам отлични отношения, искаше да ме вземе със себе си. Но знаете ли… президентът отхвърляше всяка оферта, затова беше трудно да се мръдна“.

След една година на трибуните Лацио го купи. С „бианкочелестите“ спечели дербито във финала за Купата на Италия. Какви спомени имате?

„Вълшебни. Дори и днес на улицата се случва да срещна хора, които ме спират и казват на децата си: „Той беше вратарът във финала през 2013 г.“ Станахме безсмъртни с тази победа“.

Дори в Лацио, след толкова успешни сезони, загубихте мястото си и излязохте от състава. Беше ли това и малко по вина на Маркети?

„Е, честно казано, не. Рим е сложна среда, направиш ли грешка, те разпъват на кръст. Спомням си коментарите: „Е, този пак ще се депресира“. После се носеха слухове, че излизам вечер и имам странни навици: всичко лъжи. Но разбирам, че човек, който употребява кокаин, прави повече кликове от депресиран човек“.

Сълзите под трибуна „Норд“, обаче, разказват за истинска връзка.

„Разбира се, Рим е моят дом. Все още живея там. Тези сълзи бяха задължителен жест, макар че в онзи момент носех друга фланелка. Беше първият път, когато се връщах на „Олимпико“. Феновете на „росо-сините“ не го приеха добре, нарекоха ме „лациале“.

През 2018 г. всъщност отива в Дженоа. Беше ли грешка?

„Представи си, трябваше да отида в Наполи на мястото на Мерет. Вместо това отивам в Дженоа и никога не играя. Абсурдно управление от страна на съмнителни личности…„

Имате предвид конкретно Блесин?

“Това, което мисля, вече сте прочели в Instagram. Той е най-лошият треньор, който съм виждал. Отношението му към нас беше ужасно и постоянно ни унижаваше, дори индивидуално”.

Разкажи ни.

„Вземаше играчите и ги обиждаше. Мразеше италианците. Калафиори го разкъсваше, казваше му, че е „италиански копелдак“. Не понасяше мен, Кришито и Бехрами. Всъщност не е случайно, че Пандев избра да приеме Парма в Серия Б, само за да избяга.“

Сърдеше ли се и на него?

„Струва ли ви се нормално момче, което е спечелило всичко в Италия и Европа, да свърши като стреля голове с малките момчета в края на тренировката? Блесин го унижаваше постоянно. Той си тръгна, преди да му посегне с ръце.“

Имате ли някакви съжаления?

„Да, липсваше ми голям отбор. Въпреки че съм доволен от изминатия път. Съжалявам за Дженоа, ситуацията беше управлявана много зле…“.

Дори без да играете в голям отбор, обаче, успяхте да бъдете редовно повикан в националния отбор. Участвал си в едно Световно първенство, една Купа на конфедерациите и едно Европейско първенство.

„Да, трябва само да благодаря на Липи, Прандели и Конте за доверието. Разбира се, трябва да се каже, че за мнозина винаги бях „онзи от Каляри“. Дори след Световното първенство критиките бяха, че играя в по-малък отбор. Ако бях вратар на Милан, щеше да е друга история.“