Говори Филипо, който работи в организацията на „Интернационале“: „Обядът в Париж с Маноло Сантана, шегите с Паната, обичта на леля Леа. Мълчанието на Синер? Предпочитам да не отговарям“

„Да разкажа за баща ми е трудно, но в същото време и лесно“. Така започва Филипо Пиетранджели в един болезнен, но и освобождаващ телефонен разговор. В часовете на траур отварянето на книгата със спомените може да отвлече вниманието от чувството за загуба и да позволи, макар и за миг, пътуване във времето.

Филипо, какъв беше Никола Пиетранджели като баща?

„Може да ви се стори странно, но той беше баща като всички останали. Обичаше ни, отгледа ни, никога не ни е липсвало нищо. Разбира се, беше баща, който заемаше много място, в добрия смисъл на думата. Накара ни да живеем в свят, напълно различен от този на всяко друго дете. Когато обикаляше света, първо като играч, а после като капитан на отбора за Купа „Дейвис“, той винаги беше навън. После се установи в Рим и ние започнахме да споделяме неговите страсти“.

Тенисът?

„Всъщност ние, децата, всички практикувахме различни спортове. Аз яздех кон, Марко играеше американски футбол, Джорджо се занимаваше със сърф“.

Класическото бунтуване срещу волята на родителите?

„Нищо подобно, той винаги ни е оставял свободни да избираме. Никога не ни е насилвал да играем тенис, и защото фамилията ни беше тежка…“.

Какви общи хобита сте имали тогава?

„Играех с него във футболния отбор на „Каноттиери Рома“. Аз бях защитник, той – полузащитник, въпреки че по рождение беше нападател. Участвахме в „Каравела“ – историческия турнир между клубовете – и, благодарение на приятелството с принц Алберто, се организираха дори мачове срещу отбора на Княжество Монако“.

Имало ли е някакви пререкания на терена?

„Не, не, но веднъж организирахме епизод на „Scherzi a parte“. Аз и брат ми Марко се преструвахме, че се докосваме и падаме на земята, съдията свиреше несъществуващи фаули, а татко се ядосваше“.

Какви спомени имате за Никола Пиетранджели като тенисист?

„Когато спечели „Ролан Гарос“ и „Интернационале“, аз още не бях роден (Филипо е роден през 1963 г., бел. ред.). Видях по телевизията финала на италианското първенство за възрастни с Адриано Паната“.

Болоня, 27 септември 1970 г.: това беше нещо като предаване на щафетата.

„Адриано беше често гост в нашия дом. Отношенията му с баща ми веднага се очертаха като непрекъснати шеги, още от първия ден, в който се запознаха. И така беше до края. И на двамата им харесваше да се закачат приятелски: това беше игра“.

Как преживяхте събитията около финала за Купата на Дейвис през 1976 г.? Протестите в Италия, политическият натиск да не се играе в Чили по време на диктатурата на Пиночет и решимостта на баща ви все пак да заведе отбора там?

„Аз бях тийнейджър: за семейството ни това беше доста напрегнат период, и ние усещахме, че обстановката изобщо не беше спокойна. Заедно с братята ми винаги забелязвахме патрулна кола на полицията или карабинерите, паркирана пред къщата ни, 24 часа в денонощието. Няколко години по-късно баща ми разказа за заплахите, които е получил през онези седмици“.

Кои мачове си спомняте с най-голямо удоволствие?

„Ние, децата, се хранехме с хляб и тенис: бяхме статисти в този свят. Веднъж участвах в обяд в Париж с баща ми и Маноло Сантана – играчът, който го лиши от третата поредна титла на „Ролан Гарос“, но който впоследствие стана негов близък приятел. Друг голям съперник, Род Лейвър, срещнах в Рим, когато татко му връчи „Златната ракета“. А после Макенроу, Федерер, Джокович, Надал…“.

А Леа Периколи?

„Беше като леля: леля Леа. Много я обичахме, връзката ѝ с баща ми беше специална. Когато почина, плаках много“.

Вие в крайна сметка превърнахте тениса в своя професия.

„Влязох в организацията на „Интернационале“ през 1999 г. Спомням си едно прекрасно пътуване с баща ми и сина ми до Сан Диего, за да гледаме финала на Фед Къп през 2010 г. През последните години бяхме много близки: поради здравословните му проблеми го придружавах по време на пътуванията му. Имах привилегията да бъда до него благодарение на работата, която върша, и за това благодаря на FITP“.

Бяхте и в Малага.

„Да, преди 2 години спечелихме отново Купата „Дейвис“ след 47 години и той беше изключително щастлив, че можеше да вдигне купата заедно с момчетата. Беше горд с тях.“

Преди няколко месеца настъпи преждевременната смърт на Джорджо.

„Трагедия. За година и половина загубих майка си, брат си и баща си“.

В тези дни тенисният свят отдава публично почит на една икона на този спорт. Няма публикации в социалните мрежи от страна на Яник Синер, идола на нашето време. Съжалявате ли?

„Предпочитам да не отговарям“.