Бившият полузащитник разказва за живота си на терена и извън него. „Матео се бореше много, за мен той остава пример. Най-големите радости в Лацио, разочарован от това как свърши.“

Отвън много често се създава впечатлението, че футболът е отделен свят. Златен, съвършен, свободен от всичко. Дори от болката. Дори ако един футболист винаги е водил спокоен живот, без да прекалява, той се възприема като привилегирован, принадлежащ към друго измерение в сравнение с „нормалните“ хора. Но тогава се случват трагедии, които връщат всички на земята. Това се случи с Диего Фузер, бивш полузащитник на Торино, Милан, Фиорентина, Лацио, Парма и Рома с над 400 мача в Серия А. Той никога не е бил суперзвезда, нито човек от кориците на списанията – въпреки че като млад някои го наричаха „бунтовник“ – а през 2015 г. преживя най-голямата болка за един баща: синът му Матео почина на 16 години след дълга болест. „Това промени живота ми, разруши го завинаги. Това е нещо, което те бележи отвътре, трудно е да се обясни. Опитваш се да го приемеш, но търсиш отговори, които не съществуват”.

Диего Фузер, да започнем отначало. Вие се появявате в големия футбол, като играете в младежкия отбор на Торино и сте фен на Юве. Интересен парадокс. Вината на баща ви ли е?

„Да, той ме водеше на стадиона. До ученическия отбор ходех всяка неделя, после спрях. Моят идол беше Тардели, много ми харесваше как играеше на терена”.

След това с времето станахте фен на Торино?

„Да, още от Primavera. В края на краищата, когато играеш срещу Юве, забелязваш много неща и вече не можеш да си фен на този отбор”.

През 1989 г. Милан ви взема. Първо със Саки, а после с Капело, съжаляваш ли за нещо?

„През първата година може би не бях на необходимото ниво. През втората обаче, след като ме дадоха под наем на Фиорентина, се върнах в Милано, убеден, че мога да се докажа. Капело обаче опита Гюлит като десен външен в тренировъчния лагер и това проработи, така че Рууд игра почти цялата година. А през юни поисках да напусна“.

Зоф ли беше този, който те искаше в Лацио?

„Затова избрах „бианкочелите”. Бяха четири прекрасни години, имах честта да нося капитанската лента и да вдигам купи. Съжалявам за това как свърши…”.

Очаквахте ли различно отношение?

„След всички удовлетворения, които получихме, да, мисля, че го заслужавах. Бях освободен, сякаш бях един от многото. Да кажем, че предложението дойде от човек, който не беше треньор, но се държеше като такъв“.

За кого говорите?

„Не е тайна, че Манчини имаше голяма власт в Лацио. Ериксон много го слушаше. Изгониха мен, Синьори и други. Имаха други планове”.

Говорили ли сте някога със шведа?

„Той ми каза, че ако в Парма ми дадат повече пари, трябва да отида. Лацио не направи нищо, за да ме задържи“.

Три години по-късно реши да се върне в Рим, но за да играе за „жълто-червените”. Как се развиха нещата?

„Преди мача между Рим и Парма, последния в първенството, Капело дойде при мен по време на загрявката и ме попита дали следващата година ще играя за тях. Аз веднага отговорих с „да”. След това, няколко седмици по-късно, всичко беше уредено”.

Голям удар за феновете на Лацио…

„Повтарям, не очаквах такова отношение. Аз съм свързан с „бианкочелите”, заедно прекарахме прекрасни сезони и никога не бих отишъл директно в Рома. Но бях играл три сезона в Парма, не предполагах, че ще предизвикам толкова негативни реакции. Често феновете не разбират, че за нас това е работа. Уважавам и разбирам страстта, но смятам, че понякога е нужно малко уважение към тези, които са ти дали всичко. Помислете, Лацио никога не ме е канил на Олимпико…“.

Имате ли съжаления?

„По отношение на моите решения – не. Имам едно съжаление за националния отбор: неблагоприятното повикване за Евро 2000 ме нарани“.

На пейката на националния отбор седеше Зоф. Би било перфектното затваряне на кръга…

„Бях играл всички мачове от квалификациите, както с Малдини две години по-рано. Но с Зоф отношенията бяха различни. Бях контузен, но се възстановявах и му казах това, но той все пак реши да не ме вземе. Това е рана, която никога не зарасна напълно.“

Говореше за Рома, където нещата не се развиха толкова добре, колкото се очакваше. Защо?

„ Първата година беше много положителна. Бяхме на косъм от втора поредна титла и играхме в Шампионската лига. През следващия сезон обаче имаше някои недоразумения с клуба. Играех малко, но вече бях с главата другаде. Започнах да имам проблеми, по-големи от футбола”.

Тогава ли разбрахте за болестта на Матео?

„ Да, бягах от тренировките, за да тичам при сина си. Излизах и прекарвах вечерта в болницата с жена ми. Борехме се много. И Матео се бореше. За съжаление, има обстоятелства, при които никой не може да направи нищо“.

Това беше трагедия, която разтърси света на футбола. Минаха 14 години, в какво ви промени тя?

„ В много неща, повярвайте ми. Това беше събитие, което обърна живота ни с главата надолу и го разруши завинаги. Оставя следа в теб, трудно е да се обясни. Опитваш се да го приемеш, но търсиш отговори, които не съществуват. Не мисля, че има по-голяма болка от загубата на дете. Нищо не беше както преди. В същото време обаче неговият пример ми даде много сила, живеем за него всеки ден.