Бивш колоездач, носител на жълтата фланелка в Тур дьо Франс и втори в Джиро д’Италия 1987, след оттеглянето си от спорта той завърши прехода си към друг пол: „Първо стигнах дъното, после децата пораснаха и реших да изляза от скривалището си.“

Днес Филипа Йорк е писателка, толкова ценена, че спечели наградата за спортна книга на годината във Великобритания, присъдена от Уилям Хил, с книгата си „The Escape“, написана съвместно с Дейвид Уолш. Тя разказва за живота си, включително и за периода, в който беше Робърт Милар, велосипедист, способен да спечели емблематичната шарена фланелка в Тур дьо Франс през 1984 г. и да завърши втори в Джиро д’Италия през 1987 г. Катерач, който се изправи не само срещу джунглата на групата, но и срещу вътрешния конфликт, който го накара да избере да стане Пипа Йорк.

Пипа, как би описала велосипедиста, който беше?

„Като човек, коренно различен от този, който се прибираше у дома при семейството си. Когато си добър в нещо публично като колоезденето, хората имат мнение за теб, което обаче не отразява това, което си.“

Как си спомняте успехите си?

„Резултатът беше важен, но най-вече ми харесваше състезанието: исках да имам думата за това как ще протече състезанието, не ми беше достатъчно да се оставя да ме влачат от групата. Ако можех да бъда решаващ, приемах всеки резултат“.

Какво ви харесваше в състезанията в Италия?

„Обожавах Милано-Санремо. След равнината се изкачваше Търкино: от другата страна изгряваше слънцето, виждаше синьото и дишаше морето. В това състезание се чувствах като в стадион с дължина 300 км, в който карах по места, които бях виждал на стари снимки, където този велик шампион беше спукал гума, където онзи беше атакувал. Обожавах го„.

Най-забавният спомен от състезанието?

“Джиро 1987. Качваме се, вали дъжд и духа вятър, в малка група. На върха всички отбори, освен моя, имаха някого, който носеше якета и топли напитки. Имаше хора от Carrera за Стивън Рош и Роберто Висентини: аз съм зад Роберто, виждам, че му подават бутилка с вода, но той не я иска. Тогава протягам ръка и я вземам. Първо питам Роберто дали я иска, той ми прави знак, че не, и аз я изпивам: беше горещ шоколад, разреден с нещо, което мисля, че беше грапа. Взимам една голяма глътка, после я изпивам цялата. Уау, какво усещане… Веднага след това имаше спускане сред ниски облаци: мислех, че съм в сън, заради всичкото алкохол, което бях изпил. Дори не си спомням как завърши този етап. Какво беше в групата през онези години, между усилията да бъдеш сред най-добрите и вътрешните си конфликти? Разбрах бързо как да крия емоциите си, които по време на състезание никога не трябва да показваш. Групата беше джунгла, колоезденето беше странен индивидуален, но и отборен спорт, в който всички бяха твои противници. Харесваше ми да съм в тази изключително враждебна среда, да виждам как всеки реагира на натиска: кой оставаше винаги мълчалив, кой се ядосваше. Прекомерната мъжественост произтичаше от факта, че нямаше голямо разнообразие: всички бяха западняци, всички говореха езика на групата, всички се съобразяваха с неписаните правила, които никой не ти обяснява, освен когато сгрешиш.“

Какво чувствате, когато гледате снимките на Робърт Милар на велосипед?

„Не се срамувам от това, което съм била, напротив, мисля, че трябва да съм благодарна, че съм останала здрава и способна да се състезавам“.

Тя определи оттеглянето си като началото на своето „бягство“, на своето измъкване.

„Първо трябваше да стигна до дъното: преживях депресия, което се случва на хората, които сменят пола си. Мисля, че първите 5 години след оттеглянето ми бяха най-лошите в живота ми: не само заради това, което изпитвах вътрешно, но и заради края на кариерата ми, съмненията за това, което ще ме кара да продължавам напред“.

Какво ви даде куража да живеете открито като Пипа?

„Вече не бях публична личност. Бях се наситила на колоезденето, исках да бъда нещо друго и да си живея на спокойствие. Когато започнах да пиша обаче, все още го правех под старото си име, Робърт Милар, и не мислех, че това е правилно за мен: личният живот беше важен, но дойде моментът, в който вече нямах нужда от него. Беше комбинация от неща: децата бяха пораснали и вече нямаше нужда да бъдат защитени, бях поканен да се появя по телевизията и исках да пиша под новото си име.“

Днес коментира колоезденето: колко се е променило в сравнение с времето, когато се състезаваше?

„Мисля, че се е променило по-бавно от обществото в приемането на различията, например. Днес обаче вече няма омраза към съперниците, каквато имаше в миналото: те са по-скоро приятели, имат повече уважение един към друг като човешки същества. Когато се състезавах, имаше повече съперничество. От техническа гледна точка мисля, че много неща са се подобрили, но тактиката, вибрациите от движението на групата са все същите: най-силният е отпред, а останалите са отзад”.

Най-силният ли е Тадей Погакар?

„Когато го гледам, виждам човек, който се наслаждава на забавлението и състезанието, без да носи същата тежест, която носи Ремко Евенепоел, който трябва да се състезава с наследството на Еди Меркс и всичко, което означава колоезденето в Белгия. Мисля, че за Погакар колоезденето е станало пълноценна работа едва наскоро, също защото физически е толкова силен, че не мисля, че е бил подложен на 100% изпитание на способностите си. Има нужда от съперник, който да е на неговото ниво. В групата вече няма съперничество като това между Мозер и Сарони, с което бяхме свикнали. Кой знае, може би ще се появи.“