Все още без гол в първенството – между отменени голове, греда и груби грешки – но колкото повече мачове минават, толкова повече се оказва полезен за играта на Алегри. Който всъщност е доволен и не пропуска възможност да го похвали

Утеха за него са не само ласките на треньора, но и аплодисментите на феновете, когато го сменят. А „чувството” на хората е отличен индикатор за настроението около даден играч. Странен, наистина много странен е сезонът на Сантяго Гименез: след едно определено трудно начало, с поредица от грешки пред вратата, които предизвикаха тревога в Каса Милан, неговата лична ситуация постепенно се оправи. Толкова се подобри, че стигна до очевиден парадокс: Санти се превърна в основен играч в атаката, въпреки че все още не е отбелязал гол в първенството, с извинение за неговите 455 минути на терена.

Единственият гол дойде в Купата на Италия, в шестнадесетфинала срещу Лече. Но в Серия А резултатът е нулев и апетитът нараства безмерно седмица след седмица. Освен това, до този момент между греда (два), отменени голове (два) и груби грешки (най-малко три), по отношение на реализациите първите два месеца от сезона на мексиканеца приличат на бягане по трева, покрита с пирони. За негово щастие обаче Аллегри е създал Милан, който по някакъв начин успява да стигне до гола, без да минава задължително през нападателя си. Полузащитниците имат по-ясни задачи за включване в сравнение с миналата година, Пулисич е постоянен въпрос за противниковите защити, а атаката се подхранва и от централните защитници като Томори и Павлович, които се превръщат в допълнителни крила. Ето защо Аллегри не се тревожи от нулата в графата на отбелязаните голове на Сантяго: просто – поне за момента – му е достатъчно всичко останало, което мексиканецът прави. Всичко това Макс не пропуска да подчертае публично, и не само защото комплиментите повдигат морала, а защото са концепции, които действително се виждат на терена.

гаранции—  Едно нещо е ясно още от лятото: Гименес е единственият централен нападател в състава. Първата мисъл, която ми идва спонтанно, е: централен нападател, който не вкарва голове, е проблем. В този Милан засега не е. Ще бъде, ако на Коледа все още сме тук с нула точки. Но не и сега, защото мексиканецът предлага на треньора и на отбора натиск върху противниците, което две трети от колегите му в отдела, по различни причини, не гарантират. Единственият, който е в състояние да изпълнява – частично – тези задачи с постоянство, е Пулисич. Той всъщност е истинският незаменим в отдела. Но Гименес вече го следва отблизо, също и поради липсата на реална конкуренция. За Леао отново се изляха реки от думи и критики за неговото поведение, но Рафа ще продължи да играе ролята на нападател според неговите характеристики (поне за това не може да му се вини). Нкунку определено има по-голяма склонност към колективна помощ, но освен все още нестабилната си физическа форма, той не е централен нападател. Обича да варира, обича да се оттегля. Ето защо Гименес, въпреки всичко, засега остава непоклатим в центъра на атаката. Защото често отвлича играчите и отваря коридори, защото дразни централните защитници на противника, защото знае как да диктува дълбочината на носителите на топката. Разбира се, ако започне да вкарва голове, това ще му помогне много в бъдеще, защото Леао и Нкунку все пак често ще искат да се изявят през сезона. Междувременно обаче Аллегри се наслаждава на парадокса Санти: той не вкарва голове, но заслужава да играе.