В Sportweek е публикуван профилът на новия треньор на „червените дяволи” (където вече е спечелил едно първенство), считан за пророк на спекулативната и дефанзивна игра. А той се забавлява да дразни критиците си…
В своите 804 мача като треньор, между първенства и различни купи, Масимилиано Алегри е спечелил 435 победи. От тях 114 са с резултат 1:0, така наречената минимална разлика за спечелване на 3 точки: малко повече от 26% от общия брой. Може би това е просто безсмислена любопитност, а може би тези цифри все пак означават нещо, сега, когато Конте Макс се завръща на треньорската скамейка – тази на Милан, където вече спечели шампионата през 2011 г. – и в същото време се подновяват критиките за неговия старомоден стил на игра. Според горните цифри, би било добре да се откажем от историята за „късата муцуна”, която между другото беше извадена от шапката на самия Макс през 2019 г., след загуба на неговата Юве от Спал, която забави празненствата за спечелването на шампионата.
Алегри използва иронията (сарказма), фината и интелигентна провокация като оръжие за масово разсейване. Той е от онези, които са разбрали всичко: футбола и живота. Вече си играе с този термин, заимстван от конните надбягвания (голямата му страст), използван за обяснение на победата на един кон над друг с една дължина – частта от животното, която включва главата и шията – т.е. с минимална разлика или малко повече. Приложена към футбола, тази израз е станала етикет, който критиците му лепват, за да оправдаят предполагаемата му склонност, като футболист, който е бил полузащитник, а после и нападателен халф, към игра, насочена повече към предпазливост, отколкото към риск. Аллегри е майстор в изкуството да се задоволява, дори повече, отколкото в това да се оправя. Но ако е вярно, че всичко е въпрос на гледна точка, то е време да спрем с тази история за Аллегри като дефанзивен, като играч, който затваря играта (в тази връзка, така отговори на въпроса как ще играе неговият Милан: „Ако не отговоря, ще кажете, че съм катедран; а ние ще играем офанзивно…“), тоест верен на една остаряла, изживяла, застояла и офанзивно асфиксична, за да не кажа запечена идея: нисък център на тежестта, компактна защита и рано или късно някой гол ще падне. Алегри не е такъв. Поне не винаги е бил такъв.
Да спечелим или да убедим?— Разбира се, треньорът на Сасуоло и Каляри (да не говорим за Аглианезе, Гросето и Спал…) не беше точно на кормилото на суперкола, така че е нормално да повтаря старата поговорка „първо не допускай гол”. Факт е, че от онова 1-2 като гост на Спал, нашият човек спечели 1-0 в 27 от 61 мача: процентът се покачва до над 44%, което доказва, че може би онази шега за „късата муцуна” – всъщност насочена по-скоро към илюстриране на философията на Алегри: важното е да спечелим шампионата, и кого го интересува, че е само с една точка – действително е повлияла на начина му на игра, поне от определен момент в кариерата му нататък. И ако е вярно, че почти винаги най-свежият спомен за човек определя мнението за него, тогава Алегри, против волята си, се превърна в символ на футбол, който (по думите) вече не харесва на никого. Всички му припомнят последните три години в Юве, които наистина донесоха повече разочарования, отколкото удовлетворение, и малцина се впускат в спомените си, за да намерят широките проблясъци на „красивата игра” (както я нарече Берлускони, който по съвет на Галиани го доведе в Милан), показани първо в червено-черното, а после и в черно-бялото.
преценки и предразсъдъци— Пише се, че Аллегри има достойнството – или недостатъка, тук също зависи от гледната точка – да се смята винаги за малко по-умен от другите, и затова в неговите „неизказани думи“, които се редуват с подигравателни забележки, а понякога и с бурни изблици по телевизията срещу случайни (Саки) или дългогодишни (Адани) критици, има много от типичния характер на Ливорно, забавен и подигравателен. Не му тежи, напротив, да бъде включен в списъка на „резултатистите” в противовес на „играчите” или предполагаемите такива. Верен на своя прагматизъм, Аллегри счита някои разговори за качеството на играта за чисто упражнение по стил, мъгляво, ако не и излишно: „Ако искате да се забавлявате, идете на цирк”, каза той в моментите, когато някои забележки го раздразниха. И все пак, връщайки се към цифрите, при дебюта си на пейката на голям отбор, именно Милан, той спечели шампионата с 65 отбелязани гола, втори по атака в първенството след Интер (69 гола). От друга страна, отборът му допуска само 24 гола, което потвърждава – както той самият повтори в началото на второто си приключение в „росонерите“ – че „в Италия печели този, който допуска най-малко голове. През последните години само Сари в Юве обърна тенденцията“. Казано това, (пред)съдията за Аллегри като носител на (не)здравословен, спекулативен, защитен и следователно малко вълнуващ и увлекателен футбол изглежда откровено нечестна; плод, както се казваше, на последните три години в Ювентус, бедни на удовлетворение и игра, последица от отбор, постепенно опразнен от талант, което го принуди да направи от необходимостта добродетел (и така би могло да се обясни, поне отчасти, тези 44% от резултатите 1-0) и от криза в клуба, за да ограничи щетите от която Аллегри трябваше да играе ролята на гръмоотвод, за да предпази играчите от теченията, които духаха отвсякъде. Но първият Юве на Аллегри беше направил шоу и в Европа, с изключение на двата загубени финала в Шампионската лига през 2017 и 2019 г. От друга страна на везните обаче са 5 поредни титли и 4 Купи на Италия, плюс 2 Суперкупи на Италия. Разбира се, това е Юве на Буфон-Барзагли-Бонучи-Киелини в защита, на Пиянич в средата на терена, на Тевез (макар и само за един сезон), Дибала, Хигуаин и Манджукич в атака.
Футболът е прост— Но самият Алегри твърди, че футболистите са по-важни от играта, в разрез с колегите си (повечето от които) които вместо това приспособяват играчите към тактиката. Противно на някои догми, Макс смята, че „не схемите печелят, а техническите умения на футболистите. Футболът е прост: отбранителна организация и индивидуална техника”. В Sportweek, юни 2009 г., след прекрасния сезон начело на Каляри (спасен още в края на първия кръг), при дебюта си като треньор в Серия А, той стигна дотам да каже: „От човек като Моуриньо ме разделят идеите за футбола: в центъра на всичко поставям играчите, а не треньора. Боли ме коремът, когато чувам философстване само за схеми и тактики“. Думи, изречени, между другото, след като показа блестяща, офанзивна игра с топката на земята, която му донесе „Златната скамейка“ за най-добър треньор в шампионата. Думи, които обаче му струваха обвинение в офанзивна тактика, бедна на идеи, в полза на индивидуалните инициативи и като цяло в (прекомерна) свобода, оставена на играчите. В края на краищата, когато пред теб имаш таланти, изпълнени с изобретателност и дриблинг, като Ибра и Робиньо в първия му сезон в Милан (в потвърждение на прагматизма си, през януари той замени залязващия Роналдиньо с мастиления Ван Боммел и спечели шампионата) или Дибала и Тевез в Юве, не изглежда лоша идея да им се даде по-голяма свобода. Самият Алегри го обяснява още по-ясно: „Във футбола има категории. Има играчи, които печелят Шампионската лига, такива, които печелят шампионата, и такива, които не печелят нищо“. Към първата категория със сигурност принадлежи Модрич, звездата на новия си Милан, който счита, че качеството на играчите е по-важно от схемите (Max dixit). Остава да се види дали това е провокация или истинско убеждение, като се има предвид, че колегите му, които са останали в историята (Саки, Гуардиола… за да споменем последните), са тези, които прокараха нови пътища към победата.
